Какво научих за смелостта и страховете от собствения си подкаст?
Последният епизод от първия сезон е солов и споделям какви мисли ме осениха, докато работех по подкаста и живота си течеше. Говоря за раздяла с убеждения, които не ми вършат работа, както и с парченца перфекционизъм, за най-важния ми инструмент – дневника, и за една французойка, която без да подозира изигра важна роля в живота ми в последните години. Как можем да превръщаме ограниченията в ресурси, и какво обикновено ни спъва. Пожелавам ви чудно хубаво лято пълно с очаквани и неочаквани приключения.
***
🐻Абонирайте се, за да не пропускате епизод
Spotify: https://spoti.fi/37HZEun
Apple: https://apple.co/3ty633X
Google: https://bit.ly/3JQ03JH
***
Транскрипция
Днешният епизод е солов и отбелязва края на първия сезон на подкаста. От малка, новата година в моята глава започва на 15 септември с учебната година и свършва някъде през лятото. Подкаста и той се нагоди към този ритъм. Искам да благодаря на всички които слушат, в цели 17 държави, на тези, които го споделят с приятели и на тези, които ми пишат.
Искаше ми се преди да се разпусна за лятна ваканция да обобщя, доколкото ми е по силите, какво научих аз за смелостта и страха от първите 15-тина епизода. Аз съм Ина, вашият верен флумастер и подчертавам каквото ми се стори важно.
Първоначалната ми идея, когато стартирах подкаста беше да интервюирам необикновено смели хора, и да се опитам да разбера какво им помага да бъдат такива, как преодоляват страховете, които биха ги спирали, какво правят в критични ситуации и какво, ние обикновените хора можем да си вземем като урок.
И тогава ми пише Весела и ми казва: „Виж сега Ина. Слушах с огромен интерес епизода с Николай Петков, алпинистът. Възхищавам му се дълбоко и за мен той е герой. Но ролята на герой е отредена на много малко хора. Затова на мен ми е интересна и смелостта, която проявяваме в ежедневния живот. Като например мъжът, който взима ипотека, с която вероятно не е комфортен, за да е спокойна съпругата му, която чака бебе.“
Няма да се впускам в размисли какво е ипотеката и носи ли тя сигурност и т.н. Това е въпрос на светоусещане, аз приех примера по-скоро като илюстрация. Замислих се сериозно обаче и малко след това промених първоначалната си идея или по-скоро а разширих. Заех се да търся темите, повтарящите се теми в живота на всички ни, в който често страховете ни възпират и след това да търся подходящите хора, с които да говоря. И по целия този път, освен супер интересните разговори с всичките ми гости, на които съм благодрна, че отделиха от времето си, ми се случиха някои неочаквани трансформации.
С всеки следващ епизод се разделям с парченце перфекционизъм. Опитвам се да го направя максимално добре, но си имам срокове, ритъм и други ангажименти. И макар че, аз не съм доволна от това или онова изречение, или ми се струва, че интрото можеше да стане по-добре, ако бях прекарала още няколко часа работа … се научих да пускам епизодите в пространството с ясното съзнание, че идеите и мислите и изказът ми и интервюиращите ми умения ще еволюират, дано!, и вероятно след време може даже да ме е малко срам от ранния ми стадии …. Ноо това е част от процеса. И това упражнение за мен е много ценно.
На 25 Април 2020 съм сложила голямо заглавие в дневника си, което гласи :
Страховете ми свързани със създаването на публично съдържание. И съм описала на дълго и широко страховете ми от критика, че съм посредствена, че не съм достатъчно такава, достатъчно онакава. Написала съм, и че не мога да си избера тема и че не знам как да работя със собствените си мисли. Една година по-късно имам някакви срамежливи записки за подкаст, в който смятам да разказвам необикновените истории на обикновени хора. Много добре си го спомням, бях на един ферибот, като драсках в тетрадката .
Което ме води до следващото нещо, което искам да подчертая. Дневникът, разбрах е моето най-силно оръжие и инструмент. Като кухненски робот за душата – има толкова различни приложения. Ето част от начините по които ми служи – документира мислите и идеите ми помага ми дали следя дали работя и напредвам по целите които съм си поставила. След малко ще ви дам пример за една такава цел, която може да бъде много абстрактна. Помага ми да осъзная и наблюдавам емоциите, чувствата си. Стойне Василев в епизода за лични финанси, каза, че използва дневникът си, за да следи какви емоции ръководят финансовите му решения. Много бях доволна да чуя, че и за него това е важен инструмент и му помага.
В дневника ми много често намирам идеи от преди месеци, година, две, които са ми хрумнали, но не съм имала търпение да доразвия или просто не съм могла тогава. И сега съм готова. Месеци и дори години след това, те често са лепилото на тези епизоди. В дневниците си намерих темата на подкаста, там е скицирано това, което ми предстои да развия – като инкубатор за идеи, но не само.
Освен това имам няколко дневника – един за всякакви мисли и идеи, друг за сънища. Имам и едно нещо, което се казва сутрешни страници. Ползвам го като зацикля. То не е баш дневник, а тетрадка в която всяка сутрин излизвам каквото ми дойде на ум. Ако идеята за дневник ви харесва, но ви се струва малко плашеща, мислите си, че няма да имате дисциплина, не знаете какво толкова ще пишете – пробвайте сутрешни страници. Всяка сутрин изливайте по 3 страници каквото ви дойде на ум. Пробвайте да го правите в продължения на 6 седмици и вижте какво ще стане. Сигурна съм, че ще се изненадате.
През зимата на 2020 г. бях в Доминиканската Република за 2 месеца и там срещнах Клоуи – очарователна, русолява французойка със сини очи, която се появи в апартамента ни, беше приятелка на съквартирантите ми и се настани на дивана сякаш винаги е живяла там. След още няколко дни цъфна отново изневиделица, влизаше винаги сякаш си е в къщи. Беше 14 Февруари, тя имаше среща с гаджето си, но и с още един мъж, и за да излезе от неудобната ситуация ме покани на паста у тях. Качи ме на изпърдялото си скутерче и отпрашихме към къщата и. Озовах се в ултра луксозна вила с високи мраморни тавани и френски прозорци към пищна градина с басейн. Предложи ми червено вино, аз и викам че през лятото пия само бяло, но заради нея с удоволствие, понеже е французойка и тя ми отвръща:
„Mais c’est l’hiver.“ Демек, „ама то е зима“. И беше права – макар и 25 градуса, си беше Февруари. Вилата не беше нейна. В Доминиканската република това беше често срещана ситуация – богат американец поверява вилата си на някой европеец като Клоуи да живее в нея, докато той отсъства за 2-3 месеца и да се грижи за градината и басейна докато го няма. Или поне на Клоуи това се случваше често, защото след няколко седмици я заварих в друга вила – още по-разкошна от тази. Преди това обаче беше живяла в доминиканския квартал, който е по-близо до факултета, отколкото до Бояна. В следващите месеци, в които подържахме връзка се случваше да няма идея къде ще живее след седмица, а в един момент се озова в кино индустрията. Беше на около 35, пътуваше от 20-годишна, питах я не и ли липсват приятелите, тя ми отвърна, че ги намира там където живее.
Когато малко по-късно разбра на колко места не съм била, а ми остава само 1 седмица на острова ми заяви, че ще ме чака всеки ден пред хотела на скутерчето си, за да наваксам поне малко. С нея всичко е лесно, просто, забавно. Случваха и се и много гадни неща разбира се, но тя минаваше с необикновена лекота през тях и след това и се случваха толкова фантастични неща, че направо не ми се вярваше. Заведе ме на места, на които не смеех да припаря сама, говореше 5 езика и се носеше с една такава лекота през живота, каквато е характерна за хората, които се доверяват на събитията, и вярват, че ще ги заведат там където трябва.
На предпоследния ми ден тя заяви, че не мога да си тръгна от острова без да ме заведе на Encuentro beach, за да пробвам хавайски сърф. Тъкмо щеше да ми покаже н-тото си гадге, аз не можех да им хвана спатиите. Аз и казвам, че самолетът ми е в 3 следобед и тя ми казва: ами значи имаш цял половин ден. Цъфна с моторчето пред хотела в ранни доби и до днес си спомням в подробности деня океана, вълните, удоволствието въпреки нескопосаните ми опити да се изправя на сърфа, сочното манго за закуска, и обратно на моторчето, с мокрите бански.
И тогава си пожелах си да открия в себе си повече от това, което имаше Клоуи – да приемам промяната като същинска съставка на живота, да имам повече доверие на света и събитията, че ще се наредят и не за всичко трябва да имам план. Да създам пространство в живота си за повече спонтанност и да започна да се отвръзвам от нуждата си плановете ми да се сбъдват. Има голям шанс да ми се случи нещо много по-добро от това, което съм подредила в дребните си планчета. Да се оставям на събитията понякога да ме завличат, накъдето се случи.
И всичко това е там, документирано в дневника. И ако не беше, сигурно нямаше да си спомня че го бях пожелала в живота си, и че съм извървяла не малък път в тази посока.
Другото важно осъзнаване беше връзката между ресурсите и ограниченията на сегашната ситуация, която искаме да променим и желаната ситуация – тази, в която искаме да се озовем.
Всяка една ситуация има специфични параметри, които аз разделям на ресурси и ограничения. Недостатъчна квалификация например е ограничение, но добрата новина е, че можем да я повишим и така да сдобием нов ресурс. Парите могат да бъдат ресурс, но усещането, че не можем с по-малко е ограничение. Свободното време е безценен ресурс, но ако не правим нищо, защото не си се налага, или не можем да си намерим работа и ситуацията ни измъчва, тогава стойността му автоматично пада.
Как можем да влияем на това, което имаме и нямаме в живота си?
От една страна можем да променяме ресурсите и ограниченията като променяме нагласата си. Но често се налага да променим ситуацията си, за да получим повече от ресурса, към който се стремим. И тук струва ми се често правим една огромна грешка: да се опитваме да си представим желаната ситуация (по-високоплатена работа; да си дадем почивка и да попътуваме; да си купим дом; да живеем по здравословно и т.н.) през призмата на ресурсите и ограниченията на сегашната ни ситуация. Това, което животът ми е показал, че в началото на който и да е път, не го виждам целия до край. Не е като на google maps. Но тръгна ли, той лека по лека ми се разкрива, появяват се хора и ситуации, които ми помагат по начини, каквито не си си представяла. Също така се сдобивам с нови, различни ресурси които също не съм могла да си представиш ясно в самото начало (тези ресурси могат да бъдат повече удовлетворение и повече сила, нови контакти, които отварят неподозирани врати, повече пари, възможности, които не си бил в състояние да видиш от гледаната точка на старата ти ситуация.) Това сподели и Александра, която избира да се занимава с мечтата си – алтернативна медицина, след като вече е изградила кариера в рекламния бранш. Каза, че в началото не е имала и най-малка идея как ще се сглобят всички елементи, но се е доверила на живота и желанието си и нещата лека по-лека са се подредили.
В този контекст изникват няколко самоограничителни убеждения, по чието изкореняване работя:
- Че ресурсите ми от време, умения, пари, възможности, контакти се изчерпват с това, в което разполагам в момента
- Че визията ми за живота, за който мечтая е недостъпна
- Че е повърхностно и егоистично да искам тези неща за себе си
Смятам, че един от начините, по които се блокираме е, като мислим, че наличните ресурси са всичко, което имаме. Но не е така. Това е само възприятието за настоящата реалност. В действителност можем да имам достъп до много повече. Но не и докато възприемам реалността си в ограничителните очертания на сегашното положение. Само дето има едно неудобство. Пътят от сега до желаната ситуация не е осигурен според представите ни за сигурност в момента.
Творчеството и страхът, казва Елизабет Гилбърт, делят една и съща утроба. Когато се опитваш да твориш или да правиш нещо ново, страховете винаги ще се появят,защото си на прага на несигурността, а страхът мрази несигурността.
В моята глава това означава колкото повече привиквам с идеята, че всичко в живота ни е несигурно толкова по-малко ме е страх.
Но дали ме с страх? Много ясно. И когато усетя това противно усещане, правя следните 2 неща:
Най-напред инвентаризирам убежденията и страховете си.
Да започнем с първото. Мозъкът ни е затлачен със самоограничителни убеждения, които често ни възпират преди дори да сме дръзнали да направим нещо ново и различно. Във втория епизод Вели Гетова казва, че може да си представим тези вярвания като филтър в мозъка ни, съставен от осъзнати и неосъзнат мисли, които определят начина, по който се свързваме със света. Те филтрират и начина, по който мислим за себе си –какво чуваме от другите, как интерпретираме обратна връзка. Едно пространство в нас, където се помещават няколко конкретни мисли, които определят нашето поведение, отношенията ни на работа, в къщи и тн.
- Трябва да уча още, не съм готов/готова
- Ще се изложа, ще ме критикуват, затова по-добре да се скътавам на сянка, в сигурното
Вярвам, че както правим пролетно почистване, така трябва да почистваме и това пространство с убеждения, макар че изисква много повече усилия и време. Александра, също споделя, че да се отърве от стари убеждения, които вече не и служат е била важна стъпка от пътя и.
Следващото упражнение, което правя когато изпитвам страхове и съмнения е „кой е най-лошия възможен сценарии“ – описала съм го подробно в първия епизод . То има вълшебната власт да отнема част от страховете и напрежението, което съпътства големите промени в живота ми.
Помъчих се да си спомня кога за последно ме беше страх. И мисля, че в последните 5-6 месеца много рядко ме е било страх, което за мен си е цяло чудо. Попитах се защо и мисля, че се дължи на две основни неща:
Едното е, че покрай подкаста толкова мисля за страховете от толкова гледни точки, че на тях горките взе да им писва от мен и на мен от тях. Животът ми в последните години така се стече, че имам възможността да прекарвам много време сама и прекарах време със страховете си.
А другото е, че започнах а виждам несигурността, да я толерирам и да я приемам като естествена част от живота ми. И колкото повече приемам, че животът ми е изтъкан от несигурност, а не от сигурност – толкова по-лесно взе да ми става.
Дали съм победила страховете си? Естествено, че не. Но да кажем, че за момента сме повече приятели, отколкото врагове.
Сега се оттеглям в лятна ваканция, защото мозъците и имат нужда от много празно пространство, тишина и блуждаене, за да могат отново да творят.
През есента продължаваме. Имам много нови идеи, по някои дори съм започнала да работя. Ако има теми, които ви вълнуват и искате да чуете гледни точки по тях, пишете ми. В Instagram или Facebook. Има линкове в описанието на епизода.
Пожелавам ви чудно хубаво лято пълно с очаквани и неочаквани приключения.
